Лечков на 50: Аз съм Данчо Мазохиста, оставам тук и ще се боря!

7 Dni Futbol09.07.201700
лечков

Йордан Лечков Янков става на 50 години в неделя. Роден е на 9 юли в Стралджа, но израства в Сливен. Дебютира при мъжете на местния отбор, преди да е навършил 18 години. С екипа на “Сливен” става носител на купата през 1990 г. След това се мести в ЦСКА, но само след един сезон преминава в германския “Хамбургер Шпортферайн”. Там изкарва 4 сезона. През 1996 година подписва с френския гранд “Олимпик” (Марсилия). И там остава един сезон. Мести се в турския “Бешикташ”. През 1998 година обявява, че се отказва от футбола. Прибира се в Сливен и открива хотела си “Империя”. През 2001 година обаче се връща отново на терена с екипа на ЦСКА. Записва нови 25 мача и 5 гола за “червените”. Завършва кариерата си в родния “Сливен”, който вече е на аматьорско ниво.

 В националния отбор дебютира на 11 октомври 1989 година срещу Гърция във Варна. Изиграва 45 мача за България с 5 гола, като най-знаменитият му е срещу Германия на световното първенство в САЩ, с който елиминираме световния шампион. Играе и на европейското първенство през 1996 г.

От 2003 до 2011 година е кмет на Сливен два мандата. След това още два, включително и в момента е общински съветник в града. 
От 2005 година е вицепрезидент на БФС и член на изпълкома на футболната ни централа.

– Къде те намирам?

– На стадиона. Поливам. Вече съм Данчо Градинаря. По градинки, паркове. Хората се чудят, като ме видят. Но е трудно да се поддържа нещо, което си съградил. Пък и никога не съм се срамувал да работя. От дете.

– Как се чувстваш в момента – на 5 или на 50?

– Може би на колкото изглеждам.

Иначе на акъл съм си на 5,

имам опит за 50,

а ако се брои това,

което съм преживял,

сигурно съм на 150

Но се старая да живея правилно, да се храня правилно, да спортувам. И се чувствам добре. Годините са само част от календара и нищо повече. Вярно, това е един хубав юбилей, но тепърва животът започва. Надявам се към по-хубаво за мен, семейството ми, дори за България. И не е време за връщане назад, за някакви спомени.

– Все още е рано за равносметка, но има ли нещо, което би повторил, ако имаше шанс да го направиш?

– Наистина е рано за равносметка. Пък и се старая да не изпадам в някаква носталгия. Миналото е минало, важното е бъдещето. Аз вярвам донякъде, че има предопределеност, съдба. Животът има някаква логика. Оставяме настрани завистта, реакциите. Всичко в живота минава през главата и сърцето. Всичко. И не смятам, че съм направил нещо, от което да се срамувам. Момче от Стралджа, израсло в Сливен. Докоснало се до световната култура. Във Франция, Германия, Турция. Без да е учило, 8 години бе кмет. И смятам, че съм направил нещо за любимия ми град. Но това хората ще го оценяват. Старая се да бъда усмихнат, позитивен. Да не търся вечно кусури, каквато черта има българинът.

То затова сме

такива киселяци

И чакаме някой да ни оправи, вместо да се хванем и да се оправим сами.

– Реализира ли всичко, за което мечтаеше?

– Може да се каже. Ето вече 10 години съм на стадиона в Сливен. Опитвам се да помагам на младите футболисти, на другите спортове. Тенисисти, атлети. Защото иначе нищо не върви. В България бизнесът не върви, спортът не върви. Просто няма желаещи да спортуват. А сега е по-лесно от преди. Има условия, има дори и база въпреки твърденията за обратното. Вижте какви терени бяха направени през последните години. Зали, а няма с какво да ги напълним. От понеделник до понеделник можеш да гледаш футбол на световно ниво. Ама с гледане футболист не се става. Трябва да се изпотиш.

– Защо се получи този срив?

– Заради смяната на поколенията. Смяната на системата. Навлязоха нови технолии, до които ние нямахме допир. За нас спортът бе начин на общуване. Сегашните младежи комуникират по различен начин. Старая се да ги разбирам. И на тях не им е лесно. Но ще разберат, че спортът е нещо изключително. Той възпитава, дава здраве, има хиляди аспекти. Дори носи по-добри комуникации.

– Останаха ли футболисти в Сливен? Май отборът отдавна изчезна от картата.

– Така е, но има младежи. Двама-трима, колкото дойдат. Заради това се старая да поддържам нещата на стадиона. След тях ще дойдат други. Голям футбол се прави с много пари, публика, рекламодатели. Кое от тези неща имаме в България? Нито едно. Аз лично изхарчих спестените си и изкарани с кръв и пот пари. Не получих нищо в замяна. Но останах в Сливен. За това има само една дума – мазохизъм.

Спортът е талант и 110% труд. Възпитание у дома, на училище. Сега се сещам, че ние имахме късмета да работим и с уникални треньори. Като Людмил Горанов, Иван Танев, да не ги изброявам всичките. От тях научихме всичко във футбола.

– Помниш ли кога започна с футбола?

– На улицата. Аз там съм научен. Това бе основното ни занимание. Всичко научих на улицата. Там получих и първите уроци в живота.

– А кой те заведе на стадиона?

– Моят приятел Коста. Нали всичко в България става с връзки, та той имаше връзка с треньора. И така започнах. При Боян Кирчев. Тук на сгурта на стадиона, който стопанисвам.

След тренировка

излизахме мусорливи,

черни, все едно сме работили цял ден в мината. Ето, аз цял живот не мога да се измия. И хората ме гледат накриво. Сега условията са други, ама няма кой да ги използва.

– Умори ли се да броим годините от световното в САЩ, все едно е най-великата битка в историята на България?

– Не. Това си е нашето постижение и съм горд с него.

Горд съм, че съм играл с

най-великите футболисти

на света. И колкото

да звучи странно,

всичките са българи

Христо Стоичков, Красимир Балъков, Боби Михайлов, Трифон Иванов, Наско Сираков. Да не ги изброявам всичките. Златко Янков, Петьо Хубчев. Целият отбор. Пък и те имаха привилегията да играят с мен.

– Но бъдещето не изглежда никак розово.

– Защо? Работи се. Вижте тези момчета, които се класираха на европейско първенство. Били загубили два мача. Какво от това? Та те са в седемте най-силни отбора на континента! Значи може. Като се съсредоточиш само да играеш футбол, да не мислиш за други работи и нещата се получават. Дано сега бъдат забелязани, да направят някой трансфер и да се развият още. След това е лесно. Като се научиш, всичко се получава. И ние не сме се родили професори, кметове. Ритахме, скачахме, кметувахме. Правили сме грешки, от тях никой не е застрахован. Важното е да разбереш, че от тях можеш само да се научиш. Всички сме виновни за това, което се получи след нас. За тази криза. Но не трябва да седим и да се вайкаме, а да работим. И новото поколение ще дойде.

Виж, няма какво да измисляме топлата вода. Германците показаха на цял свят как може да се получат нещата. И сега имат три отбора, като който и да пуснат, ще станат световни шампиони.

– И все пак не съжаляваш ли за нещо от изминалите 50 години?

– Може би имам една грешка.

И тя е, че след световното

не напуснах Германия

Трябваше да разбера, че няма как да се получи. Шокът бе прекалено голям за тях. Ама аз какво съм им виновен, че ги направихме абонати? Бихме ги три пъти поред, та четвъртия спешно трябваше да викат и съдията, че бяха загинали. Направо ни убиха с Бълъка. Ако имаше как, щеше да им разреши да стрелят на месо, само и само да спечелят.

Много им се събра. Ето преди няколко години имаше мач в Хамбург, където бяха поканили бивши играчи на отбора. Мен ме забравиха. Може би защото с техния екип съм ставал два пъти най-добър в Бундеслигата. Мнозина се прехласват по германците, но понякога и те губят почва под краката си.

Но всичко е минало. Сега съм тук, чувствам се прекрасно. Сега се сещам, че жената не искаше да се прибираме в България, ама как да си призная, че е била права? Няма да отстъпвам, продължавам да се боря.

– Имаше ли оферти по това време?

– О, да. 30-40 отбора. Няма отбор, който да не ме е искал. Кажи един, който вярваш, че не е ме е искал.

– “Пари Сен Жермен”.

– Е, при тях нямаше как да отида след Марсилия. Пък и не бяха нищо по това време. Нямаха тези пари, нямаха шейхове. Бяха си едно скромно отборче. Просто нямаше как да се получи.

– “Байерн” (Мюнхен).

– А, те се интересуваха. Ама как от столицата да отида на село? Хамбург е невероятен град и отиваш в Мюнхен. Няма как да се получи.

– “Манчестър Юнайтед”.

– От Англия също имаше интерес. Но всичко това е минало. Няма как да се върне. Не може да се живее постоянно в него. Имало е оферти, може би наистина трябваше да напусна Германия. Ама от това не следва нищо.

– Правиш ли планове за следващите 50?

– Разбира се. И всичките са свързани със Сливен и България. Чувствам се отлично у дома. Не ми се мърда.

Заради това

вече съм

Данчо Мазохиста

Когато всичко не върви, ти да останеш и да продължиш да се бориш. Това е мазохизъм. Няма друга дума. Но така ми е било писано.

– Приключиха ли делата срещу теб?

– Отдавна. Те и нямаше как по друг начин да приключат. Важното бе да се изкара Йордан Лечков много лош. Ама той се оказа и жилав и не се предаде. Не чух извинения. Пък и не ми трябват. Защото сега имам още 50 години, за да разбера какво означава, че ти се признава ДДС-то, но не ти се признава разходът. Но явно не било писано на футболистите да разбират чак толкова от бизнес. И какво стана? Искахме да звучим оптимистично, а пак изпаднахме в битовизми.

– Как ще празнуваш?

– А, в Сливен, с приятели. Както винаги. Ще се съберем, ще направим планове за бъдещето. Ще си поговорим за славното минало. И на следващия ден ще продължим напред.

– За тези 50 години кога се чувства наистина щастлив?

– Запознанството с жена ми, раждането на синовете ми. Те са до мен, аз съм до тях. От това по-хубаво няма. Както и от факта, че направих футболна кариера и че имам успехи в бизнеса. Но аз съм малцинство, защото успелите сме малцинство на българска територия и повечето хора ни мразят. У нас се завижда. Но и да завиждате, и да не завиждате, аз съм си направил това, което съм искал. Вятърът брули само високите дървета. Храстите си живеят добре.

Видях радостта в очите на хората, когато се прибрахме от САЩ. И направи сметка точно тогава какво време беше. Трудно, неприятно. И всички бяха като един юмрук. Заради това преживяха всичко.

Напишете коментар

Вашият e-mail адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *