С всеки изминал ден коефициентите за оставането на Еди Йорданеску на „Армията“ се вдигат главоломно. В смисъл стават твърде високи за задържането му на треньорския пост и твърде ниски за неговото изгонване. Някой ще каже – такава е треньорската професия. Треньорите зависят изцяло от резултатите, това се повтаря като мантра от всички. Еди няма резултати, следователно да си тръгва за Букурещ. Признавам и на мен ми е минавала тази стандартна идея, гледайки играта на неговите подопечни. Но след дълъг, задълбочен и всеобхватен анализ стигнах до заключението, че Еди трябва да остане. И то не до другата седмица, а до другата година. На първата везна са играта и резултатите. Те са обективни. Тук няма късмет или други обяснения.

Великият Паро Никодимов в едно от най-добрите интервюта, които прочетох, естествено, в „Тема Спорт“, прави детайлен анализ. Препоръчвам го на всички. И на 70 години Паро доказва защо е отстранявал Ливърпул и Нотингам, и защо тимът му е водил на Байерн с 3:0 до 18-ата минута. За разлика от Пенев Никодимов не е интуист. Той умее да чете футбола. И казва абсолютната истина. Проблемите са във всички линии и посоки. Констатацията е неоспорима и не подлежи на обжалване. Бате Паро е прав във всичко, но при него я няма перспективата. Така, като се махне Волния Еди, ще дойде някой друг и нещата пак ще са същите.

Затова трябва да се погледнат проблемите в дълбочина. И да се направят някои сравнения, които най-малкото ще оневинят Еди. И ще се окаже, че наистина работи страшно много, а може би не е некадърник и връзкар, какъвто се опитват да го изкарат. Малко факти от неговата биография. И тази на баща му. Едуард Йорданеску играе футбол до 25-26-годишна възраст, естествено, не много успешно. Вероятно тук-там са му помогнали и връзките на баща му Ангел. Сега обаче е на 38 години и в последните 12 се е изграждал упорито като специалист, който може и да остави своя диря във футбола. На неговите 38 баща му води Стяуа на финал за КЕШ срещу Милан 0:4. Паро на 33 пък отстрани Нотингам, на 34 Ливърпул?!

Но балканските номера отдавна не са на мода във футбола. Волния Еди няма как дори да мечтае за такива постижения нито със Стяуа, нито с ЦСКА. Нито, ако стигне един ден до националния отбор на Румъния, който бе на четвъртфинал в Щатите преди 22 лета. Но целите на Еди също са високи. И е работил усърдно досега в преследването им. Като говори напоително след мачове на приличен английски, че има амбиции, трябва да му се вярва. Самочувствието му въобще не е без покритие. И не бива да се вторачваме във визитката му. За Бога той е само на 38!

Какво толкова трябва да е направил, неговите успехи ще дойдат в следващите 10, 15, 20 години. Когато стане на 58, могат да му се правят крайни оценки. Що се отнася до работата му, е крайно несериозно да се дава окончателна диагноза. И ще отговоря защо. Еди, който неслучайно наричам Волния, е поставен в уникална ситуация. В такава никой никъде не е бил преди него. Нормално е да те поканят в един клуб и ти да работиш със заварения наличен потенциал. Този потенциал обаче е играл преди теб заедно, трениран е от предишни треньори. При Еди това не съществува. Той прави отбор от нищото, от абсолютната нула. Не наследява нищо. Това, където са му го вкарали в устата за великия клуб, е нищо повече от гола мантра.

Ситуацията на Йорданеску може да бъде сравнена с тази при Петев, когато започва да изгражда явлението Лудогорец. Но с един милион предимства за Петев – „Б“ група, никакви очаквания, спокойна работа… И дори тогава Петев губи в „Б“ група повече мачове, отколкото след това за това за три години в „А“. Но създава стил. Това трябва да бъдат очакванията към Волния Еди в тази ситуация. Бавно, планомерно, по неговия начин да създаде стил на игра. Това не може да стане с мач за мач. Това се прави в дълъг период от време. Типично по български се казва – какво му е на положението на Йорданеску? Богат шеф, играчи, които са по-добри от другите в България. Шефът може и да е богат, но и с милиарди не може да се направи отбор с магическа пръчка. В България всички, които успяха в последните 15 години, го направиха с добри треньори. И с лимит от време. По тази причина смятам присъдата над Йорданеску за несправедлива и прибързана.

Точно с отношението си към треньорите Гриша Ганчев си спечели репутацията на единствения футболен бос, който разбира от играта. При него минаха величия като Люпко, доказани чужденци като Ицхак Шум и Йешич, най-добрите у нас – Мъри, Херо, Стойчо Младенов. Най-добрият от Румъния – Регенкампф. Атрактивни световни знаменитости като Стоичков, Пенев и Балъков. Работари като Ферарио и Загорчич. И дори случайно минали покрай покрития мост като Червенков и Джамбазки. Но всички те получиха отношение. Ганчев ги оцени подобаващо, професионално и човешки. Той не прави грешките на другите! С някои от тях поддържа всекидневни отношения и продължава трупането на познание за футбола. Не знам какво го съветват сега в тази напрегната ситуация, но евентуална раздяла с Еди би била преждевременна.

Няколко неща ще покажат дали Йорданеску е способен да премине в друг етап с този отбор. Дългите му монолози навеждат на мисълта, че долу-горе е наясно с пътя. Махам шкартото „някои не знаят в какъв клуб се намират“. Това са глупости, внушени му от феновете. Проблемът не е в това. Този отбор притежава уникален дисбаланс. До пети номер включително няма нито един, който да става за големи цели. От шести нагоре са енигма. Може и да стават, може и да не стават. Имат базисни качества – бързина, техника, дрибъл… Не си говорят помежду си, все някога ще започнат да го правят. От шести номер нагоре заслужават шанс. Надолу – не! Типичен български недоучен вратар. Два бека с много пропуски в тактическото обучение. И двама централни бранители, които никога няма да съставят успешен дует. Тези неща предполагам, че са ясни на Йорданеску.

И ако има време след зимата, съставът на отбраната трябва да е съвсем различен. Иначе няма да стане, а той ще си остане само с големите приказки. Когато няма факти, се доверяваш на интуицията. Нещо ми говори, че Волния Еди е способен на велики неща. Но не само това, неговото присъствие в българския футбол е освежаващо. Така се получи, че той е задушен от схоластиката на българската треньорска мисъл. Има само една Магнаурска школа и тя започва и свършва с Бат Мишо. И тя създава кадри по кълъп, досадни приказливци, които правят анализи на Моуриньо, Гуардиола и Симеоне, а като им кажат хайде работете, пукат гуми след петия мач. Това, което виждаме в Еди, е един целенасочен човек, но с покритие на амбицията. А не като един Сашко, който имал много дипломи и на много курсове ходил, но като му дадоха най-добрата работа в България, се окъка за два месеца.

Волния Еди е от друга мая, може би и заради баща си, но най-вече заради румънския си произход. По-интересни са, по-атрактивни са от нашите. Топузаков, Янев, Томаш, Гонзо, Монзо, като започнат да говорят, те заболява главата след първото, най-късно след второто изречение. Банални, безцветни, клиширани хора, които не знаят, че за футбол винаги трябва да се говори занимателно. Идва един 38-годишен румънец или един 60-годишен руснак и виждаш, че футболът съвсем не е такава скучна материя. Или един 70-годишен българин като Гочето Василев, който те грабва още с първата си дума.

ЖАКЛИН МИХАЙЛОВ, ТЕМА СПОРТ