Топузаков: Юношите трябва да натискат педала, нищо не идва даром

7 Dni Futbol15.05.201600

Помощник-треньорът на Левски Елин Топузаков гостува в предаването „Код спорт“ по TV+. Бившият капитан на „сините“ говори по различни теми, свързани с любимия си спорт.

– Кой е най-яркият ти спомен от кариерата ти?
– Нямам много спомени. Особено, когато говорим с бивши съотборници и приятели за някакви моменти от мачовете дори и от Шампионска лига, наистина не си спомням детайли и конкретни ситуации. Завинаги ще остане в паметта ми и пред очите пълните трибуни на „Васил Левски“, когато постигнахме тези успехи с отбора, който направи т. нар. „синя приказка“. Обиколките след мачовете, радостта на хората, еуфорията, щастливите лица – това ми остава. Винаги ме е правило супер доволен и се е запечатало в съзнанието ми.

– Като чуеш химна на Шампионска лига, има ли тръпка?
– Да, когато човек знае, че е преживял нещо и сега по-осъзнато се обърне назад, разбира какво е постигнал. Ние бяхме първият отбор, който влезе в групите на Шампионска лига. Мисля, че това бе закономерно, защото имахме изграден стил, обигран състав. Този успех може би неминуемо ни прилягаше. С помощта на публиката, с треньорите, с ръководството бяхме едно цяло. Така че химнът на Шампионска лига винаги ще навяват някакви чувства в мен и в моите съотборници, с които играхме тогава.

– Лесно ли преодоля бариерата от футболист към треньор?
– Не. Ако кажа, че е било лесно, ще излъжа. Може би всеки в края на кариерата си на професионален футболист си мисли, че знае всичко, минал е през доста треньори, всичко му е ясно, но материята е доста различна. Затова реших, както тръгнах като професионален футболист стъпка по стъпка, така исках да бъда и в треньорската професия. Завърших „Б“ лиценз, започнах с деца в школата. Ходих на няколко хубави презентации. Последната бе в Нион от „Про“ лиценза, където ходихме цялата група от треньорската школа. Това са неща, които няма как да придобиеш изведнъж, когато свършиш с футбола като играч. Трябва да преминеш през този период, да попиваш и да си амбициозен да учиш нови неща, защото тогава отговаряш за доста хора, мислиш за много неща и трябва да си подготвен.

– Лесно ли се работи с деца?
– Колкото е лесно, толкова е и трудно. Удоволствието и тръпката е неописуема, защото децата са чисти и неопетнени. Особено в такава малка възраст, те искат да се учат, всичко да знаят. От друга страна, трябва да имаш всякакъв вид подход – и психологически, и футболни умения. Да им показваш какво искаш да ги научиш и как да се развиват като футболисти. Естествено, ако можеш да им предадеш и амбицията, и хъса, още по-добре. Така че е и лесно, и трудно. Може би дори е по-трудно, защото изграждаш бъдещ футболист. Дай Боже да стане високо професионален. Там е разковничето и трябва да си подготвен. Да знаеш как да научиш децата, за да станат добри футболисти.

– Треньорството е много инфарктна професия, а в България е и несигурна. Сега в началото на твоя път, не си ли си мислел защо не избра някакво друго предизвикателство – управленски пост, мениджър?
– Винаги съм бил целеустремен като човек. Знаех какво искам, след като свърша с футбола – да се занимавам с треньорство. Да изуча тази професия, да придобия опита и знанията, които са ми нужни, за да бъда успешен треньор. Защото добри треньори – много, но успешните са по-малко.

– Кое е по-трудно – да си футболист или да си треньор?
– Със сигурност е по-трудно да си треньор. Като футболист знаеш задачите на треньора, тренировките, плана за седмицата. Грижиш се само за себе си. Спиш, когато е нужно, храниш се, когато искаш. Използваш свободното си време за семейство или за приятели. А треньорската професия е всеобхващаща. Трябва да мислиш доста напред във времето, да имаш концепция. Мислиш за тренировъчния процес, за контузии, как да подобриш състоянието на играчите, които не са във форма, разузнаваш противници, тактически схеми. Това е доста изтощаваща работа, която обхваща много сфери. Не е само да направиш една тренировка и да излезеш в събота на мача.

– При теб адреналинът кога беше повече – сега, когато си на пейката или на игрището?
– Не съм бил от най-тихите и кротките футболисти. Признавам си го. Може би е породено от амбицията, от хъса ми и от това, че не мога да губя. Много хора са закърмени спортисти, в което няма лошо. Правил съм и много глупости като футболист, но сега е още по-трудно. Отвън не можеш да влезеш и да помогнеш. Трябва да си с по-хладен ум – да предразположиш някого, да го успокоиш, да го побутнеш, да го амбицираш повече с правилните думи на почивката, когато имаш кратко време да му дадеш насоки и да изискаш максимума от него. Но и да го поучиш, за да подобриш играта на отбора и евентуално да имаш успех в края на мача.

– „Синя“ България задава един въпрос – кога Левски ще спечели шампионска титла?
– Този въпрос е доста наболял, при положение че много години купата липсва във витрината на нашия клуб. Може би хората губят търпение в последно време, но няма да давам примери с европейски колоси, които преминават през такива тежки периоди и също не могат да постигнат никакви успехи. Може би трябва да преболедуваме този период и да тръгнем по правилния път. Мисля, че всички в клуба, без значение кой на каква позиция работи, се представя най-добре, за да може да върнем клуба там, където му е мястото. Концепцията и цялостната визия на отбора е доста сложно и комплицирано нещо. Трудно е да се постигне успех. Има много фактори, които влияят, освен чисто футболните. Трябва да се направи крачка към това да станем силен отбор с хомогенен състав, за да можем да искаме да постигаме успехи.

– Споделяш ли мнението, че в последните пет-шест години липсват сърцати играчи в Левски – като теб, Димитър Иванков, Георги Иванов-Гонзо?
– Не, по-скоро не го споделям, защото в отбора на Левски винаги е имало хора, които разбират, вникнали са във философията на този клуб и знаят какво означава той за по-голямата част от България. Може би постоянството, класата, която трябва да се показва във всеки мач, да няма никаква доза успокоение, трябва да се подобри. Знаем, че срещу големите отбори в България, всеки иска да победи и да се изяви. Трябва да си нащрек, да си готов във всеки момент да отговориш – дали с футболни качества или с повече борба.

– Какво е мнението ти за чужденците в българския футбол? Трябва ли да се залага толкова много на тях?
– Моето мнение е, че естествено трябва да се дава повече път на младите българи. Въпросът е, че в юношеската възраст, когато преминават към мъжкия футбол, трябва да разберат и да дадат повече усилия от себе си, защото в живота няма нищо даром. Така е и във футбола. Окей, юноша си на Левски – дава ти се шанс, тренираш в първия отбор, но малко повече трябва да се натиска педала, за да може наистина да се реализираш. Ако си основен играч в Левски, винаги ще те забележат и след време ще имаш възможност да играеш и на Запад. Предполагам, че на почти всички млади футболисти това им е целта. Особено сега, когато гледат толкова мачове по телевизията. Всеки иска да отиде на по-високо ниво. Но в случая трябва да разберат, че Левски е трамплин, но те трябва да показват постоянство в игрите, да се борят със зъби и нокти във всяка тренировка, да си завоюват мястото, да ги заобича публиката, да показват най-доброто от себе си, за да може да вървят само нагоре. За мен това е рецептата.

– Политиката на Левски към младите ми прилича на „крачка напред, две назад“. Веднъж се тръгва да се залага на повече хора, но след два-три неуспешни мача, се отдръпва от тази политика и пак чужденците стават актуални. После се променят нещата. Как го виждаш ти?
– Според мен няма толкова големи колебания. Всяко едно треньорско ръководство не би се отказало от добрите футболисти – без значение дали са българи или чужденци. Имаме не малко таланти. През годината има доста лагери с националния отбор. Понякога им се нарушава процесът в тренировките, има преумора, защото играят доста мачове в една възраст, после отиват в друга възраст. Особено тези, които изпъкват в школата, играят в много срещи. Няма как, не може да изхабиш един 17-18-годишен футболист – да искаш да играе три мача на седмица и да бъде на ниво в първия отбор, където нивото е много по-високо от юношеския футбол.

– Имах предвид друго, че при всеки млад играч е нормално да има колебания. А в Левски е нормално да се иска винаги да се побеждава. Тук влизаме в един омагьосан кръг.
– Трябва да се приспособяваш. В „Левски“ всеки говори за напрежение, за бързи резултати, но това е действителността. Приспособяваш се. Ако трябва вървиш с рогата напред, бориш се за мястото си и показваш, че си по-добър от своя конкурент за поста. Няма друг път.

– Сега се правят срещи за новия формат на първенството. Как според теб трябва да изглежда шампионатът ни, защото с девет отбора е доста комично?
– Да, със сигурност това не е най-удачният вариант. Доколкото чух и четох, има три варианта, които ще се обсъждат за формата на първенството. Колкото повече мачове, толкова по-добре. Зависи и кои отбори ще бъдат приети и лицензирани.

– Трябва ли ЦСКА да бъде в тази група, която ще се създаде?
– Аз ще съм поредният футболен човек, който ще каже, че трябва. Но в България има закони, които никой не може да наруши, в това число и ЦСКА. Ако се намери законов вариант, естествено, че за всеки български отбор и особено за грандовете, е добре да има повече дерби мачове. Когато има конкуренция, свикваш да играеш на по-високо ниво. Може би ще имаш повече успехи в европейските турнири, ще се вдигне коефициентът на България и т.н.

Остава ли ти време в личен план?
– Намира се, въпреки че графикът ми е натоварен. Радвам се на малкия ми син Виктор, който вече е почти на две години и половина. Доста е енергичен, рита с левия крак, тича, подскача. Има доста неща, които да ме накарат да се усмихна в личния ми живот.

Напишете коментар

Вашият e-mail адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *